Успехът на турските сериали “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” е според мярата на духовната криза у нас
Най-важно е да се отговори на сления въпрос: Каква е разликата между високото и низкото, между истинското и неговия умел фалшификат. Питането вече задава траекторията на търсеното - осъзната действителност – реалността днес се маскира и губи във „визуалната” безплътност на медийните привидности.
И високото и низкото, и оригиналът, и фалшификатът се замесват от една и съща човешка материя - от начина, по които човек реагира на битието. Оръжията са все едни и същи, но разликата става съвсем отчетлива, когато се разпознаят целите, на които служат тези две начала и това как именно въплъщават и изразяват енергията на човешката материя и идеи през себе си, през своята представителна тълкуваща и условна реалност.
Екранът окупира живота
Хората вече не живеят живота, те го гледат на екраните, не говорят помежду си, но слушат как биха могли да го правят; не пътуват, но познават и най-далечните кътчета на света, без да са излизат от своите холове. Нравствената ни нищета сякаш е еквивалентна на телевизионната нищета – скучно и еднообразно, въпреки пъстротата на многоцветието.
Твърде тежката за понасяне реалност е заместена с разбираемата Романтика на сериалите. Основният таргет безпорно са жените – девойки, домакини – среднообразовани и зрели матрони, но копнеещи за някакво автентично преживяване на чувство. Ориенталската романтика е достъпна за българката, близка й е. Чалгата отприщи стилистиката на гюбека - жената е обект на желание, тя се покорява с пари, власт и внимание. Едностранчивото представяне на отношенията в турските сериали между мъжете и жените просто не подхожда на епохата след феминистките революции и еманципацията на правото на жените да имат свой особен светоглед. В тези филми все още битува мъжкият императив над жената и затова тя е представяна преди всичко иконично, т.е. през функциите си на любима, майка, довереница, но не и като личност с отговорността и свободата на духовното пълноправие. Въпреки, че самите сериали настояват жената, която представят да е модерна и еманципирана, но зад този афиш все още проличава двуякостта на статута й в турския социум. А и преднамерената Романтиката в сериалите е отчетливо фалшива, защото лъже за истината на човешкото взаимодействие. Лъже за любовта, за която днес трябва да се воюва с емоционална интелигентност, а не с първичността на дай, за да ти бъде дадено – както често тук се оказва. В нашия свят най-трудното нещо е искреността, а на нас ни липсват най-вече модели на откровеност и непосредственост. Когато изкуството лустросва драмата на съперничествата и борбите между половете, включително в този аспект на близостта и привличането, наболялостта на проблемите се изостря. В турските сериали рядко се представят интимни сцени, те често са свенливо загатнати, няма я обичайната голота от латиноамериканските сапунки. Рядко се говори за секс. Това допада на „свенливата” полуразкрепостена българка, особено на средните поколения, но от друга страна е симптоматично и за все още незрялото ни отношение към естеството на тази „нова” за региона ни свобода, в която сексът е инструмент за рекламни стратегии и комерсиална продукция.
Сериалите, и особено турските, ни освобождават от необходимостта да търсим приятели, да създаваме преки човешки отношения, да копнеем за дом-крепост. Толкова сме самотни, че превръщаме телевизора в център на битието си. Вкички бързат да се приберат, за да гледат. Турските сериали ни възвръщат копнежа по семейството. Но Семейството се разпаднало като духовна мяра, макар и да е жива функцинална икономическа клетка в структурата на обществото. Днес то се сътои от следния основен състав: Телевизор – баща, майка, деца и , понеже не може да се купи/наеме по-голямо жилище, баби и дядовци. Често когато TV екранът е само един се стига до тежки кавги, но не и в 20 часа, когато всички се събират за поредния епизод. Семейството сега се случва около центъра на мъдростта на телевизата, пред чиито авторитет се мълчи без други аргументи. Мълчи се, за да се чуе чуждото, но самите хора не общуват, нито разговарят помежду си, а втренчено се взират в хладните екрани, без да преживеят действителността на собствения си живот, без да обговорят проблемите и нуждите си, а подменят своята действителност с измамната реалност на телевизионното. Технологията е все по-развита, но комуникативните ни способности изглеждат закърнели.
Проблемът лежи тъкмо в пълната неспособност за изработване на свой свят и мироглед, който да не е манипулиран от медиите и който да отговаря на настоящата екзистенциална ситуация. Бабите и дядовците, които толкова са се увлекли по турските сериали, всъщност сами са изгубили своята роля в житейската пиеса на внуците си, сами са пропуснали първенството. Те вече не разказват приказки, не превръщат собствения си живот в пример, защото не носят актуална мъдрост, но очакват почитание, което не заслужават, поради своята духовна ленност и нравствена пасивност. Защото кой друг, ако не те самите са виновни, че знанието им не намира комуникативни пътища към сърцата и умовете на младите. Борбата и различията между поколенията винаги е била и ще е лайтмотив на човешката индивидуация, но заслуженият респект е най-вече урок по достойнство. Сега тъкмо това ни е най-нужно - как да бъдем хора със самоуважение, личности с дойнство, а не просто консуматори без цел и смисъл пред себе си – сами зрители на собственото си съществувание.
Присъстващите на екрана пет-шест теленовели не са от един и същи калибър или стилов ранг и е добре да не се мерят с един и същи аршин. Ако „1001 нощ” е наистина търсено и унесено красив, то бурлесковия елемент при „Брак с чужденец”, предполага сатирична преувеличеност, а и дистанция, която не акцентира на прекрасното. Докато „Листопад” разчита на силата на семейната драма и конфликта между положетелен песонаж - Неджля и надъхан протагонист „злодейката” Фикрет, обичайно облечена в зелено, откъдето очевидно прозира усещането за изконната двойка добро-зло, девойче-магьосница. Но страстното заслепение не ни помага да прозрем многоликостта на собствените си съседи и нивата в тяхната култура, високото и средното измерение, спецификата на мирогледа им, колкото и да е близка за нас. Жалко е да споделяме само трохите на духа им за сметка на безпроблемно достъпното и бързо пазарноусвоимо.Тогава учудващо ли е, че се пътува до Истанбул, не за да се види и преживее тази многовековна Столица на духа, Град на три цивилизации, а за да се види фасадата на къщата на Шехерезада?! Учудващо ли е, че тези герои от сериали – еднодневки, дъвка за очите, семки за попълване на времето, се превръщат в образци на поведение и много млади, уж образовани, майки и бащи решават да кръстят отрочетата си с техните имена, без да се съобразят, че само след пет години няма да могат да обяснят на децата си защо носят тези имена и че баба им не се е казвала Ламия?!
Теленовелите, нескончаемия им поток, един след друг, и така до безкрай - в чисто фройдистки смисъл сублимират – преобразуват, тъмните енергии на Балканските ни страсти, като подменят действието с бездействие, живеенето с гледане. Неизчерпаемия итерес се корени и в скритото ни желание все да бъдем напътствани и ръководени, без сами да имеме отговорност за посоката и пътя. Оголват и настоящата ни неспособност да носим свободата си, да бъдем духовно пълнолетни в смисъла на Кант – т.е. сами да изработваме нравствената си мяра и житейски модел. Странно ли е, че мъже и жени, че деца и младежи, че невръстни фолк фурии и млади родители се поддават безкритично на опиянението на ориенталското, по-скоро на изкривения му образ?! Бизнесмени стават по първи петли, в пет, не за да отидат на фитнес, а за да гледат повторението – разпознавайки себе си във властния богаташ, само за да укрепят уязвеното си мачисткото самолюбие. Статистиката е болезнено откровена. Баби и дядовци, захвърлени в покрайнините на социума се умиляват и ронят сълзи пред синия екрана, заради уважението и почитанието на децата към най-стария представител на рода в телевизиония разказ, но така и не желаят да направят нещо, за да бъдат разбрани и уважавани и те самите.
Реалността е такава каквато е - не можеш да промениш света, но можеш да промениш себе си, може поне да се проникне в причините на този захлас, на това опиянение, колкото и да са горчиви изводите от разбирането. Опитът да се обясни възхитителността на локума обаче е невъзможна, ако се приравни с точещите се безкрай сладникави визуални локуми на теленовелите. Жанрът е не просто комерсиален, а базсисен за поп-ситуацията на сегашността, за нравствеността на консумерческото безгрижие и потребителския рай. Времето тук е едновременно вълшебно и епическо. Времето се представя като вечност, събитията са забавени от епическа ретардация, която нагнетява настроението, поддържа интереса и подготвя логическата кулминация, съвпадаща със справедливото възмездие и сватбата на финала. Също както приказките от 1001 нощ тук терапевтичният, възпитателният, насладният, сублимиращият и образователен момент са контаминирани от сладостта. Но ако в класическия арабски епос това е зашеметяващият разгул на словото, то тук тази роля се поема от визуалната пищност. Пиршеството от ориенталска екзотика, така силно въздействаща на Западния свят още по времето на Моцарт, ХVIII в. с прословутият му „Турски марш”, за нас е същностноприсъща, част от делника ни, но и примамливо носталгична. Зашеметяващите гледки от Босфора, Златния рог, пейзажите на един от вечните градове Истанбул, красивите, невини, сластнооки жени и мъжете със сияйно сини очи са нежната примамка, част от клопката на маркетинга.
Опаковката е великолепна, но сладкишът в нея накърта, просто е минал срока на годност. По-интересна е не спецификата на направата, нейната комерческа угодност, техническа разточителност и съдържателна шаблонност, които тъй или инак, са прозрими и с просто око, а причините, заради които българинът е така заслепен, захласнат и трогнат до сълзи от този възможно-невъзможен „приказен” свят?! Той е изнемощял и обезнадежден от собствената му вечна криза, че вече не успява да различи фалшиво от истинско. Фалшиви перли, но все пак перли. Опошляването на вкуса е опасно, защото се превръща в меродавен критерий за стойностите. Защото така се създава манипулиран изотвътре човек, които не може да се опълчва на безумията на системата, тъй като не е способен да ги види и разпознае. Понеже илюзорността на това фалшиво щастие го кара да бъде само безропотен консуматор, роб на неудовлетворените си страсти, но не и творец – творец на собствената си съдба.
Синтезирано гледаемостта е обяснима с няколко очевидности – историческа, етническа и културна близост. Носталгията в колективно несъзнаваното по „сигурното” съществуване в ограничената, но и перфектно организирана среда на голямата фамилия, която е в основата на успеха на всички сериали. Патриархалната безметежност изглежда още по-примамлива, заради ясните правила на живота в нея и лесните нравствени позиции и решения за добро и зло. Но привидно ценения от българина висок нравствен максимализъм, скрива факта, че всъщност той боледува от най-острите форми на духовна корупция и морален релативизъм, т.е. липсва ценностна система. Ясно е, че генотипно бългъринът е страстен сеирджия и безпощаден съдник на чуждите провинения, но пък е надарен с гениално чувство за безнаказаност на своя собствен произвол. Да той е толерантен, но е такъв не от благородство, а от страх. Търпелив е, но от мързел, защото е щедро метежен и хлевоуст самохвалко, герой на всички сражения, единствено на масата и в кръчмата. Той е поблазен от сигурното възмездие, което неминуемо въздава справедливостта и възръща космическия ред – детайл присъстващ във всички сериали, но този възвърнат ред на битието е двусмислен, защото е твърде далеч от собствения му духовен обем.
Сериалите компенсират либидната и социална незадоволеност в обществото за справедливост, възмездие и нравствена мяра, която разобличава хибридния либерален морал. Капиталистическата несигурност фрустрира българина и обостря отрицателните му черти. Сериалите, колкото и да са сладникави, му помагат да си припомни за човешкото, но и то за жалост е осъзнато в мярата на инфантилното, а не на зряло отговорното.
Затова масовата култура става все по-безпардонна – чалгата, ширпотребата, фалшивия блясък, превзема не само кабелните, но и националните ефири. А нейния облик на Рая е не любов и дълбоко общуване, а суетно преклонение пред божествата на блясъка: Автомобила, Мобилния, Басейна, Яхтата, Силикона. Съществува се само, за да ти завидят, за да се тържествува безпаметно на масата сред скъпи храни, горчиво-сладък дъх на пури и сто годишно уиски, покрай купени приятели и евтини красавици. Този Рай е толкова празен и безсмислен, колкото и усилията той да бъде завоюван. Едем - фалшив, но и напълно реален, защото измества истинските форми на достойно съществувание.
Страхът от фалшивото изкуство на перлите идва от опасението, че ще забравим как да живеем действително, че няма да можем да разпознаем истинските ценности – приятелството, любовта, споделеността, взаимопомощта и разбирането на другия. А заслепени ще сънуваме фалшиви перли. Пошлото трябва да бъде разобличавано и осъзнато, за да не бъде единствения спътник на съществуването.
Очаквайте продължение - нов епизод на сериала за сериалите...
петък, януари 29, 2010
Изкуството на фалшивите перли
Защо турските сериали “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” имат толкова продължителен успех в България
Кой е българинът днес и защо така страстно, втрещено и хипнотизирано се оглежа в електронното огледало на турските сериали и какво открива там?!
Днес съществуването изглежда се превръща все повече от действие в гледане. ТV екранът е средище на живеенето. Телевизионното събитие се заявява като културен феномен и би било недоглеждане този факт да бъде високомерно пренепрегван. Вече два телевизионни сезона, или малко повече от година и половина, българската телевизионна среда е сюрпризирана от неизменно високите рейтинги на турските теленовели. Ефирът е напълно завладян. Турските сериали са безспорен медиен феномен. На какво се дължи този успех и защо той е емблематичен за времето, обществото и духовния ни статус?! Отговорите само на пръв поглед имат своята лесна очевидност, всъщност в дълбочина разкриват доста сложни нравствени, ментални, естетически, но най-вече социални и дори политически турбуленции.
Опиянението пред шекера и сълзите над Босфора надвива над почесването и неприличните иширети по време на футбулните страсти – факт. Само за няколко седмици новият сериал "Листопад" чупи рекордите, надвива дори над скъпоформатните шоу-реалита. Парадоксално, но още при първите излъчвания има повече зрители, отколкото предаван директно футболен мач между Манчестър и Бешикташ, с превъзходство от почти 40% интерес. След Нова година статистиките са още по-изненадващи. Сериалите (най-вече „Перла” и „Листопад”) превъзхождат по гледаемост празничните издания на Националната телевизия и специалните новогодишни програми.
Това вече си е повече от поп-културен феномен независимо как ще го дефинираме като чисто културен, медиен или симптоматично социален. От какво има нужда бългъринът в поредната вечност на ведесъща Криза, която непрестанно тегне над него, и в която кипим от 20 години?! Очевидно от най-древното оръжие, разпознато от властта - „Panem et circenses!”(„Хляб и зрелища”), управленски принцип изнамерен за обуздаване на обществените страсти от далновидния римски император Траян. Фразата-обобщение обаче е блестящо дело не на някой друг, а на гениалния латински сатирик Ювенал, за да разобличи подмолността на политиката на този безспорно мъдър владетел. Но поне като няма хляб трябва да има подходящи зрелища и те са според нивото и разбирането на народа, според характера и темперамента му. Оказва се, турските сериали са съшити по точната мяра на българина и му прилягат като ръкъвичката на Пепеляшка.
Въпреки това турските теленовели, за разлика от неуспешните опити на собствените ни телевизионери – режисьори, сценаристи и дори актьори, са изработени със завиден професионализъм и стремеж към модерен визуален език. „1001 нощ” – първопроходецът, всъщност съблазнява окото и задържа интереса с перфектната работа на художниците, сценографите и оператоторите. И тук както и в „Перла” сценографията е светла, колористично фасцинираща, луксозна, изпълнена с атмосферата на живия голям град. Долавя се едновременно пулсиращата модерна динамика на мегаполиса Истанбул от днешния ден, но и вечната „жива” история, съхранена в архитектурата и пейзажа му. Скъпи снимки на открито, пищни градски екстериори, прескъпи нощни кадри. Разнообразни облекла, отчетливо съобразени с характера, социалния статус и образователна характеристика на персонажите подпомагат сугестивната енергия на тези нетипично дълги серии от 90 минути, които по-скоро се доближават до минисериала и киноформата, отколкото до типичната сапунена опера.
Техническата умеятност, овладяността на занаята превръщат кинондустрията в Турция в особено печеливш отрасъл през последното десетилетие, в който просто криза не съществува. Холивуд, Боливуд, Бразилвуд, а сега и Босфорвуд си разпределят парчета от тортата на зрителските копнежи. След триумфа в Близкия изток и възторга на арабските страни, сериалите превземат Балканите и централноазиатските републики, проправят си път в Китай и Индия. Вече са подписани контракти за излъчвания в някои страни от Европа, и дори в самата родина на сапунките Аржентина. Данните от 2009 г. сочат, че 19 турски сериала са били продадени в 25 държави и са осигурили приходи от около три милиона долара за своите производители. Цената за епизод се колебае от 2 хиляди до 10 хиляди долара в зависимост от рейтинга. Производството на турски сериали е сравнително евтино на фона на двете Америки. Всеки епизод, обичайно траещ 60-90 минути, е заснет само за шест дни с не рядко по 18-часови снимки, докато американските сериали налагат стандарт на епизодите от 45-50 минути, които се създават за 15 дни. Без да разрушават жанровите стереотипи турските теленовели ги трансформират като търсят умерен подход; не са авангардни, но показват как може да се намери свой път по добре разработения коловоз.
Турските сценаристите от своя страна създават функционални диалози, в които липсва обичайното празнодумство и бездействие, въпреки че по жанров стандарт както винаги едно събитие се обговаря от главните и второстепенни персонажи; така то се тълкува, изяснява и уплътнява като преживяване, но дори тогава диалогът е преди всичко драматургично целеустремен. Темите представят човешките отношения в истината за тяхната комплицираност, въпреки обичайната иконообразност на основния женския персонаж в центъра. Главната героиня - винаги поразителна, скромна и онеправдана хубавица, по презумпция е особено нравствено извисена, способна на удивителна честност, лично достойнство и почтеност, с които да защитити и въплъти самите изконни ценности.
Успехът изглежда гарантиран от високия кинематографичен професионализъм, от умението да се говори на достъпен език за винаги съществените за всеки един човек проблеми – доверието, възпитанието на децата, здравословния начин на живот, взаимоотношенията в семейството, почитта към родителите, приятелството, страстта и интригите и разбира се, най-важното - Любовта. Не на последно място актьорите се отличават с превъзходна физическа привлекателност и не по-малко впечатляващ кинорефлекс - все качества, с които успяват да изградят запомнящи се въздействащи образи. Изпълнителите отстояват характерите на персонажите си с автентични превъплъщения, търсещи психологическа достоверност.
Кое е онова, което се натрапва на погледа?!
Българинът е зашеметен от видимия просперитет на едно общество, което доскоро е възприемал като не чак до там развито. Интересът му се стимулира от желанието за съизмерване на ръста. Собствената ни психологическа недоразвитост и комплексираност разпознава нещо от себе си в реалността на живота край Босфора. Страхът от модернизацията, трудността да се конструира адекватно на всеобщите тенденции съвремие - технологическо, компютърно, капиталистическо. От друга страна, освен носталгия по уюта на патриалхалното, турските сериали отприщват и едно копнение по романтиката. ЛЮБОВТА, която всъщност е къде по-добре, къде по-зле прикритата основа и на тези теленовели, безспорно се превръща в компенсация на човешките взаимоотношения в българската епоха на нов див капитализъм, на първоначално натрупване на капитала и понасянето на тежестта му, когато пъвия милион се нуждае от амнистия. И в турските сериали парите и властта поразяват героите, но има кой да даде отпор на тяхната вездесъщост – любовта, при това истинската изстрадана любов - Шехерезада-Онур, Инджи-Мехмет. Любов, която сериалите правят все още възможна в нашия свят, където всеки ти е враг, а любимия най-успешната сделка или кариерна стъпка. Отприщената романтика и носталгията по най-съществените ценности на междучовешките отношения, така простичко, непосредствено и дори красиво онагледени в някои от сериалите имат своята чисто нравствена стойност като образци. А очевидно хората все още имат нужда от примери, от морален наглед.
Сериалът днес изпълнява една особена функция, която е възпрепятствана от постмодерния начин на живот – въръзката между поколенията. Старите, които по-рано предават жизнения си опит чрез приказките край огнището, днес се явяват и присъстват в живота на по-младите поколения чрез екрана – новото огнище на дома, което събира семейството и предава най-важния битиен опит.
Тук като че ли се корени и внушителното одобрение, което имат тези сериали сред третата възраст. Реабилитирането на значимостта на най-възрасните, чиято дума се оказва чувана и въздействаща. От друга страна съдбата на героите в турския сериал преминава през много сълзи и изпитания, но те съхраняват своята жизнеустоичивост и жизнелюбие. Това допада на българина, който обича не само жените Пепеляшки, но и търпеливите отстояващи своето право.Така се възстановява ореола на личното достойнство и честността, подчертаването на свещенността на родителския дълг и извисяването на жената в любовта и майчинската саможертва, които отключват чисто задоволство не само в типично женската аудитория и тази от третата възраст.
И ако тази популярност е предполагана от тв-продуцентите у нас, то никой не е и сънувал чак такъв мащаб. Също както и с фолка вкусът към турските сериали пъвоначално се прокрадва плахо, после по-смело и най-сетне до една ясно изведена директност на одобрението и харесването. И ако чалгата така ни е завладяла, че започваме да внимаваме какво говорим и пишем, дори какво мислим за нея, малцината, които още й се съпротивляваме, защото срещаме груб, не рядко почти юмручен отпор на инакомислието си, то по същия повсеместен и безпардонен начин ориенталските теленовели биват защитавани.
В безкомпромисната борба за рейтинги българските телевизии наместо да търсят различен и специфичен облик, чрез който да дърпат към себе си публика с разностранни интереси, на практика формират един единствен стереотип и вкус. Всички вкупом се юрват да закупуват турски сапунки, но дори не само това. Те вече се програмират в най-гледаните часови пояси и проблемът не е в самите сериали, а в орязването на възможността за избор – където и да превключиш отвсякъде се лее шербет. Демократичността е именно охраняването на малцинствата, дори на малцинствата на вкуса и опазването на различието и правото на избор – алтернативността.
Българският ефир сега е безалтернативно ориентализиран и тъкмо тази еднотипност е заплашителна. Когато по една програма има танцово шоу по другата също, когато има кулинарно и по другата е така, когато пък се пуска реалити отговорът отново е с риалити. Без фантазия, без въображение и иновативност – сиво, безцветно, униформено. Турски сериали срещу турски такива. Дали това не е белег на пределна липса на идеи?! Например в уикендите се точат паралелно огромни сутрешно-следобедни магазинни формати, или фешън лайфстайл бърборилници, а в делник от 20 ч. турски сериали, към 22 сеирджийски сурогати на Лено или Летерман в стила на възрожденската изгубена Станка - „по нашенски”. Както и да е – тревога буди именно скованата вътрешната шаблонност и на диалозите между вечно враждуващи Нане и Вуте.
Действителното различие на турските от латиноамериканските сериали е не толкова на синтетично равнище, колкото на чисто ментално ниво. Разликата в рецепцията им обаче оголва един смущаващ за българския зрител, човек и общество, факт – неспособността ни да произвеждаме собствени, уникални житейски модели, през които да осъществяваме себе си. Миметичността, непрестанното привнасяне отвън, лутането в посоките, липсата на личен ракурс и алтернатива, издават духовната безпътица и неавтенчиност на съвремения българин. Неспособността му да изгради своя ярка идентичност и индивидуалност. Изкуството, независимо дали във високите си пластове, или в популярните си форми, винаги играе ролята на духовен буфер. Средство за асимилиране и развиване на влиянията, пространство за изработване на индивидуализиращи модели. Възрожденският идеал, защитен от литературата и културата и до сега не е напълно преодолян, но също така както преди сто години е в криза. Модерността на българина от ХХI-ти век е също толкова проблематична както е била и за българина от началото на ХХ-ти век. Нужно ли е непрестанно да се припомня горчивата констатация на Вазов от елегията: "Линее наш`то поколение" като истина за българското:
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?
Сега ние сме принудени отново да изработим оригинален духовен модел за себе си, но залогът е много по-висок. В постмодерната ситуация на „глобалното село”, където малките народи могат да противопоставят на безалтернативната икономическа доминация на Големите, единство достоинството на духовната си неповторимост. Българинът обаче твърде лесно се отказва и се увлича в чуждото и в „криворазбиранията на цивиливизоваността”.
Турските сериали и техния успех за пореден път потвърждават ниската ни резистентност към почудите отвън и нищетата на собственото ни производство на жизнен ресурс.
Следва...
Петър ПЛАМЕНОВ
Кой е българинът днес и защо така страстно, втрещено и хипнотизирано се оглежа в електронното огледало на турските сериали и какво открива там?!
Днес съществуването изглежда се превръща все повече от действие в гледане. ТV екранът е средище на живеенето. Телевизионното събитие се заявява като културен феномен и би било недоглеждане този факт да бъде високомерно пренепрегван. Вече два телевизионни сезона, или малко повече от година и половина, българската телевизионна среда е сюрпризирана от неизменно високите рейтинги на турските теленовели. Ефирът е напълно завладян. Турските сериали са безспорен медиен феномен. На какво се дължи този успех и защо той е емблематичен за времето, обществото и духовния ни статус?! Отговорите само на пръв поглед имат своята лесна очевидност, всъщност в дълбочина разкриват доста сложни нравствени, ментални, естетически, но най-вече социални и дори политически турбуленции.
Опиянението пред шекера и сълзите над Босфора надвива над почесването и неприличните иширети по време на футбулните страсти – факт. Само за няколко седмици новият сериал "Листопад" чупи рекордите, надвива дори над скъпоформатните шоу-реалита. Парадоксално, но още при първите излъчвания има повече зрители, отколкото предаван директно футболен мач между Манчестър и Бешикташ, с превъзходство от почти 40% интерес. След Нова година статистиките са още по-изненадващи. Сериалите (най-вече „Перла” и „Листопад”) превъзхождат по гледаемост празничните издания на Националната телевизия и специалните новогодишни програми.
Това вече си е повече от поп-културен феномен независимо как ще го дефинираме като чисто културен, медиен или симптоматично социален. От какво има нужда бългъринът в поредната вечност на ведесъща Криза, която непрестанно тегне над него, и в която кипим от 20 години?! Очевидно от най-древното оръжие, разпознато от властта - „Panem et circenses!”(„Хляб и зрелища”), управленски принцип изнамерен за обуздаване на обществените страсти от далновидния римски император Траян. Фразата-обобщение обаче е блестящо дело не на някой друг, а на гениалния латински сатирик Ювенал, за да разобличи подмолността на политиката на този безспорно мъдър владетел. Но поне като няма хляб трябва да има подходящи зрелища и те са според нивото и разбирането на народа, според характера и темперамента му. Оказва се, турските сериали са съшити по точната мяра на българина и му прилягат като ръкъвичката на Пепеляшка.
Въпреки това турските теленовели, за разлика от неуспешните опити на собствените ни телевизионери – режисьори, сценаристи и дори актьори, са изработени със завиден професионализъм и стремеж към модерен визуален език. „1001 нощ” – първопроходецът, всъщност съблазнява окото и задържа интереса с перфектната работа на художниците, сценографите и оператоторите. И тук както и в „Перла” сценографията е светла, колористично фасцинираща, луксозна, изпълнена с атмосферата на живия голям град. Долавя се едновременно пулсиращата модерна динамика на мегаполиса Истанбул от днешния ден, но и вечната „жива” история, съхранена в архитектурата и пейзажа му. Скъпи снимки на открито, пищни градски екстериори, прескъпи нощни кадри. Разнообразни облекла, отчетливо съобразени с характера, социалния статус и образователна характеристика на персонажите подпомагат сугестивната енергия на тези нетипично дълги серии от 90 минути, които по-скоро се доближават до минисериала и киноформата, отколкото до типичната сапунена опера.
Техническата умеятност, овладяността на занаята превръщат кинондустрията в Турция в особено печеливш отрасъл през последното десетилетие, в който просто криза не съществува. Холивуд, Боливуд, Бразилвуд, а сега и Босфорвуд си разпределят парчета от тортата на зрителските копнежи. След триумфа в Близкия изток и възторга на арабските страни, сериалите превземат Балканите и централноазиатските републики, проправят си път в Китай и Индия. Вече са подписани контракти за излъчвания в някои страни от Европа, и дори в самата родина на сапунките Аржентина. Данните от 2009 г. сочат, че 19 турски сериала са били продадени в 25 държави и са осигурили приходи от около три милиона долара за своите производители. Цената за епизод се колебае от 2 хиляди до 10 хиляди долара в зависимост от рейтинга. Производството на турски сериали е сравнително евтино на фона на двете Америки. Всеки епизод, обичайно траещ 60-90 минути, е заснет само за шест дни с не рядко по 18-часови снимки, докато американските сериали налагат стандарт на епизодите от 45-50 минути, които се създават за 15 дни. Без да разрушават жанровите стереотипи турските теленовели ги трансформират като търсят умерен подход; не са авангардни, но показват как може да се намери свой път по добре разработения коловоз.
Турските сценаристите от своя страна създават функционални диалози, в които липсва обичайното празнодумство и бездействие, въпреки че по жанров стандарт както винаги едно събитие се обговаря от главните и второстепенни персонажи; така то се тълкува, изяснява и уплътнява като преживяване, но дори тогава диалогът е преди всичко драматургично целеустремен. Темите представят човешките отношения в истината за тяхната комплицираност, въпреки обичайната иконообразност на основния женския персонаж в центъра. Главната героиня - винаги поразителна, скромна и онеправдана хубавица, по презумпция е особено нравствено извисена, способна на удивителна честност, лично достойнство и почтеност, с които да защитити и въплъти самите изконни ценности.
Успехът изглежда гарантиран от високия кинематографичен професионализъм, от умението да се говори на достъпен език за винаги съществените за всеки един човек проблеми – доверието, възпитанието на децата, здравословния начин на живот, взаимоотношенията в семейството, почитта към родителите, приятелството, страстта и интригите и разбира се, най-важното - Любовта. Не на последно място актьорите се отличават с превъзходна физическа привлекателност и не по-малко впечатляващ кинорефлекс - все качества, с които успяват да изградят запомнящи се въздействащи образи. Изпълнителите отстояват характерите на персонажите си с автентични превъплъщения, търсещи психологическа достоверност.
Кое е онова, което се натрапва на погледа?!
Българинът е зашеметен от видимия просперитет на едно общество, което доскоро е възприемал като не чак до там развито. Интересът му се стимулира от желанието за съизмерване на ръста. Собствената ни психологическа недоразвитост и комплексираност разпознава нещо от себе си в реалността на живота край Босфора. Страхът от модернизацията, трудността да се конструира адекватно на всеобщите тенденции съвремие - технологическо, компютърно, капиталистическо. От друга страна, освен носталгия по уюта на патриалхалното, турските сериали отприщват и едно копнение по романтиката. ЛЮБОВТА, която всъщност е къде по-добре, къде по-зле прикритата основа и на тези теленовели, безспорно се превръща в компенсация на човешките взаимоотношения в българската епоха на нов див капитализъм, на първоначално натрупване на капитала и понасянето на тежестта му, когато пъвия милион се нуждае от амнистия. И в турските сериали парите и властта поразяват героите, но има кой да даде отпор на тяхната вездесъщост – любовта, при това истинската изстрадана любов - Шехерезада-Онур, Инджи-Мехмет. Любов, която сериалите правят все още възможна в нашия свят, където всеки ти е враг, а любимия най-успешната сделка или кариерна стъпка. Отприщената романтика и носталгията по най-съществените ценности на междучовешките отношения, така простичко, непосредствено и дори красиво онагледени в някои от сериалите имат своята чисто нравствена стойност като образци. А очевидно хората все още имат нужда от примери, от морален наглед.
Сериалът днес изпълнява една особена функция, която е възпрепятствана от постмодерния начин на живот – въръзката между поколенията. Старите, които по-рано предават жизнения си опит чрез приказките край огнището, днес се явяват и присъстват в живота на по-младите поколения чрез екрана – новото огнище на дома, което събира семейството и предава най-важния битиен опит.
Тук като че ли се корени и внушителното одобрение, което имат тези сериали сред третата възраст. Реабилитирането на значимостта на най-възрасните, чиято дума се оказва чувана и въздействаща. От друга страна съдбата на героите в турския сериал преминава през много сълзи и изпитания, но те съхраняват своята жизнеустоичивост и жизнелюбие. Това допада на българина, който обича не само жените Пепеляшки, но и търпеливите отстояващи своето право.Така се възстановява ореола на личното достойнство и честността, подчертаването на свещенността на родителския дълг и извисяването на жената в любовта и майчинската саможертва, които отключват чисто задоволство не само в типично женската аудитория и тази от третата възраст.
И ако тази популярност е предполагана от тв-продуцентите у нас, то никой не е и сънувал чак такъв мащаб. Също както и с фолка вкусът към турските сериали пъвоначално се прокрадва плахо, после по-смело и най-сетне до една ясно изведена директност на одобрението и харесването. И ако чалгата така ни е завладяла, че започваме да внимаваме какво говорим и пишем, дори какво мислим за нея, малцината, които още й се съпротивляваме, защото срещаме груб, не рядко почти юмручен отпор на инакомислието си, то по същия повсеместен и безпардонен начин ориенталските теленовели биват защитавани.
В безкомпромисната борба за рейтинги българските телевизии наместо да търсят различен и специфичен облик, чрез който да дърпат към себе си публика с разностранни интереси, на практика формират един единствен стереотип и вкус. Всички вкупом се юрват да закупуват турски сапунки, но дори не само това. Те вече се програмират в най-гледаните часови пояси и проблемът не е в самите сериали, а в орязването на възможността за избор – където и да превключиш отвсякъде се лее шербет. Демократичността е именно охраняването на малцинствата, дори на малцинствата на вкуса и опазването на различието и правото на избор – алтернативността.
Българският ефир сега е безалтернативно ориентализиран и тъкмо тази еднотипност е заплашителна. Когато по една програма има танцово шоу по другата също, когато има кулинарно и по другата е така, когато пък се пуска реалити отговорът отново е с риалити. Без фантазия, без въображение и иновативност – сиво, безцветно, униформено. Турски сериали срещу турски такива. Дали това не е белег на пределна липса на идеи?! Например в уикендите се точат паралелно огромни сутрешно-следобедни магазинни формати, или фешън лайфстайл бърборилници, а в делник от 20 ч. турски сериали, към 22 сеирджийски сурогати на Лено или Летерман в стила на възрожденската изгубена Станка - „по нашенски”. Както и да е – тревога буди именно скованата вътрешната шаблонност и на диалозите между вечно враждуващи Нане и Вуте.
Действителното различие на турските от латиноамериканските сериали е не толкова на синтетично равнище, колкото на чисто ментално ниво. Разликата в рецепцията им обаче оголва един смущаващ за българския зрител, човек и общество, факт – неспособността ни да произвеждаме собствени, уникални житейски модели, през които да осъществяваме себе си. Миметичността, непрестанното привнасяне отвън, лутането в посоките, липсата на личен ракурс и алтернатива, издават духовната безпътица и неавтенчиност на съвремения българин. Неспособността му да изгради своя ярка идентичност и индивидуалност. Изкуството, независимо дали във високите си пластове, или в популярните си форми, винаги играе ролята на духовен буфер. Средство за асимилиране и развиване на влиянията, пространство за изработване на индивидуализиращи модели. Възрожденският идеал, защитен от литературата и културата и до сега не е напълно преодолян, но също така както преди сто години е в криза. Модерността на българина от ХХI-ти век е също толкова проблематична както е била и за българина от началото на ХХ-ти век. Нужно ли е непрестанно да се припомня горчивата констатация на Вазов от елегията: "Линее наш`то поколение" като истина за българското:
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?
Сега ние сме принудени отново да изработим оригинален духовен модел за себе си, но залогът е много по-висок. В постмодерната ситуация на „глобалното село”, където малките народи могат да противопоставят на безалтернативната икономическа доминация на Големите, единство достоинството на духовната си неповторимост. Българинът обаче твърде лесно се отказва и се увлича в чуждото и в „криворазбиранията на цивиливизоваността”.
Турските сериали и техния успех за пореден път потвърждават ниската ни резистентност към почудите отвън и нищетата на собственото ни производство на жизнен ресурс.
Следва...
Петър ПЛАМЕНОВ
Абонамент за:
Публикации (Atom)