Монсанто

Компанията Монсанто е създадена през 1901 г. Първият продукт на компанията е изкуственият подсладител захарин. През 20-те години на ХХ век Монсанто се разраства и започва да произвежда основни индустриални химикали. По време на Втората световна война Монсанто подпомага научни изследвания върху урана за Проект Манхатън, които допринасят за създаването на атомната бомба. Монсанто продължава да разработва ядрена апаратура за американското правителство до края на 80-те години. Още през 40-те Монсанто става водещ производител на синтетични влакна и пластмаси, включително и полистирен – който е на пето място в списъка на американската Агенция за опазване на околната среда (АООС) на химикали, чието производство води до изцяло опасни отпадъци. От 40-те насам Монсанто е една от десетте най-големи американски компании в химическата промишленост.
След Втората световна война Монсанто става първенец в използването на химически пестициди в селското стопанство. Нейните по-важни агрохимически продукти включват хербицидите 2, 4, 5-T, DDT, Lasso и Agent Orange, който е широко използван като дефолиант от американското правителство по време на Виетнамската война и за който по-късно е доказано, че е

силно канцерогенен

 Agent Orange, произвеждан от Монсанто има нива на диоксини много по-високи от тези на произвеждания от компанията Dow Chemicals – другият основен снабдител на Agent Orange за Виетнам. Това прави Монсанто основен защитник на хербицида в съдебното дело от ветераните от Виетнамската война в САЩ, които били изправени пред огромен брой симптоми на инвалидност поради излагане на Agent Orange. Вътрешните записи на Монсанто показват, че от Монсанто са знаели за проблемите, до които води заразяването с диоксини от Agent Orange, когато са го продавали на американското правителство за използването му във Виетнам.
Agent Orange заразява повече от 3 милиона цивилни и военни и около 500 000 виетнамски деца са били родени с деформации, породени от използването на Agent Orange. Това води до исканията Монсанто да се се подведе под отговорност за военни престъпления. Не са изплатени никакви компенсации на цивилните виетнамци, въпреки че са изплатени някакви обезщетения на американските ветерани. Според Уилиям Санджур, ръководител на отдела за токсични отпадъци към АООС, „на хиляди ветерани са отказани помощи“, защото „изследвания в Монсанто показват, че диоксинът (този, намерен в Agent Orange) не е канцерогенен за хората“. Колеги от АООС откриват, че от Монсанто са фалшифицирали данните от своите изследвания. Санджур казва: „Ако изследванията бяха проведени правилно, те щяха да стигнат до точно обратния резултат“.
Успехът на хербицидите Lasso обръща борбата на Монсанто и селскостопанския отдел и докато Аgent Orange е забранен в САЩ и Lasso отнася толкова много критики, Монсанто усъвършенства своя хербицид „Раундъп“ (с активна съставка глифосат) като заместител. Производството му започва през 1976 г. и спомага за превръщането на Монсанто в най-големият производител на хербициди.
Успехът на Раундъп съвпада с признанието на изпълнителните директори на компанията, че има нужда от радикална трансформация на компанията, която вече е изправена пред все по-голяма заплаха. Според скорошен доклад от Доминик Глоувър, „От Монсанто са си спечелили много незавидна репутация като основен производител на диоксини и полихлорни бифениди (PCB) – и двете са замърсители на околната среда и представляват сериозен риск за нея и за човешкото здраве. Съдебните дела и компенсациите за щетите върху околната среда започват да пречат на крайната цел на Монсанто, още повече има реален страх, че една сериозна грешка може да доведе до фалита на компанията“.
Този страх е бил на място. През 80-те години Монсанто е била нападната чрез поредица съдебни дела. Била е една от компаниите, включени в споразумението за 180 млн. долара от 1985 г. с ветераните от войната във Виетнам, изложени на Agent Orange. През 1991г. Монсанто е глобена 1,2 млн. долара  за  опит да прикрие изпускането на заразени отпадъчни води. През 1995 г. е наредено на Монсанто да плати 41.1 млн. долара на компания за управление на отпадъци в Тексас, поради притеснения за изпускането на опасни отпадъци. През същата година Монсанто е на пето място измежду американските корпорации в списъка на АООС за токсични отпадъци, защото изпуска

168 млн. кг. токсични химикали във въздуха, земята, водата и почвите

 През 1997 г. сиатълският вестник „Таймс“ съобщава, че Монсанто са продали 6 000 тона замърсени отпадъци на компании за тор в Айдахо, които са съдържали канцерогенния тежък метал кадмий.
Тогава през 2002 г. вестник „Уошингтън Поуст“ публикува статия, озаглавена „Монсанто крили десетилетия замърсяване, PCB наводняват град в Алабама, но никой не разбира“. Монсанто започва производството на PCB в САЩ през 1929г. PCB са смятани за индустриални химикали-чудо – масло, което не гори, което не се разлага и което има безброй приложения. Днес PCB са известни като една от най-опасните химически заплахи на планетата.
Монсанто произвежда PCB повече от 50 години и те фактически присъстват навсякъде в кръвта и тъканите на хората и на дивите животни по целия свят. В наши дни производството на PCB е забранено и някои експерти твърдят, че не трябва да има никакви допустими стойности на PCB, позволени в околната среда. АООС твърдят, че „е доказано, че PCB причиняват рак, както и множество други нежелани ефекти върху имунната система, репродуктивната система, нервната система и ендокринната система“. Но има доказателства за широко разпространено замъряване от PCB и подобни химикали още от 1965 г. и вътрешни доклади на компанията показват, че от Монсанто са знаели за опасността от PCB от много отдавна. Например, тестовете за токсичността на ефектите на два PCB през 1953 г. показват, че

всички плъхове, подложени на влиянието им, са увредени, а повече от 50% умират

Експерти в компанията са били убедени, че полихлорните бифениди (PCB) на Монсанто са отговорни за замърсяването и затова през 1953 г. тя създава комитет, който да прецени какви са възможностите. В доклад показан само на 12 човека, но появил се в съдебно дело през 2002 г., Монсанто признават, че „доказателствата, които показват постоянството на тези съединения и тяхното присъствие като остатъчни в околната среда, е несъмнено. Общественият и правен натиск да се унищожат PCB, за да се предотврати глобално заразяване, е неизбежен“. Доклади на Монсанто видяни от вестник „Гардиан“ показват почти паника. Получателят на един от докладите пише: „Решаването на този въпрос е крайно необходимо. Какво трябва да направим? Алтернативите: да излезем от бизнеса и да продаваме PCB, докогато можем; да се опитаме да останем в бизнеса и да произвеждаме алтернативни продукти“.
Проблемът е изключително сериозен в град Анистън, Алабама, където са изпускани огромни количества PCB от местната фабрика на Монсанто, а това означава, че жителите на града са приели количества хиляди пъти над нормата. „Уошингтън Поуст“ съобщава, че „повече от 40 години, докато Монсанто произвежда забранените индустриални охладители познати като PCB в местната фабрика, компанията рутинно изпуска токсични отпадъци в малка река на запад от град Анистън и изхвърля милиони килограми PCB в отходните ями. Хиляди страници с документи от Монсанто – повечето от които с предупреждения като „КОНФИДЕНЦИАЛНО: Прочети и унищожи“ – показват, че в продължение на десетилетия, корпоративният гигант е прикривал това, което е вършил и което е знаел“.
Кен Куук от Работна група за опазване на околната среда твърди, че ако се позовем на публично оповестени документи на Монсанто, компанията „е знаела истината от самото начало. Те са лъгали. Те са криели истината от своите съседи.“ Записка от Монсанто обяснява тяхното оправдание: „Не можем да си позволим да изгубим нито долар от бизнеса.“ Накрая компанията е обявена за виновна за деяние „толкова скандално в своята природа и толкова екстремно, че да премине всички граници на благоприличие и да бъде считано за

отвратително и напълно нетърпимо в едно цивилизовано общество

Но докато делото за замърсяване в Анистън влезе в съда, Монсанто вече са успели да прехвърлят старото ядро на бизнеса си в нова компания, наречена Solutia. Въпреки че Монсанто и Solutia в крайна сметка се съгласяват да платят 600 млн. долара, за да уредят исканията на повече от 20 000 жители на град Анистън, компанията Монсанто вече е преобразила себе си като компания за селскостопански биотехнологии.
Solutia е създадена като прикритие на Монсанто, за да може Монсанто да й преотстъпи милиардите долари, дължими като компенсации за щетите нанесени върху околната среда и други задължения за предишните им действия – задължения, които по-късно принуждават Solutia да обяви фалит. Според говорител на Solutia, „(Монсанто) по някакъв начин подбра само най-печелившите елементи и остави като подарък за сбогом 1 милиард долара дълг и разходи за околната среда и съдебни дела“. Някои акционери пред фалита твърдят, че Solutia е създадена чрез измама и винаги е била обречена да понесе финансовата тежест на задълженията на Монсанто.
Ключът към преобразяването на Монсанто в компания за биотехнологии е успехът на хербицида Раундъп. За няколко години от представянето на продукта през 1976 г., той е бил предлаган в 115 страни. Според Глоувър „Продажбите скочили с 20% през 1981 г. и докато компанията увеличавала производството Раундъп се превърнал в най-печелившия продукт (Монсанто 1981, 1983) … Скоро той става единственият най-важен продукт в селскостопанския отдел на Монсанто, който допринася за около 20% от продажбите и за около 45% от оперативните приходи на компанията всяка година в края на 80-те години и началото на 90-те. Днес глифосатът остава най-продавания хербицид“.
До 1990 г. с помощта на Раундъп, селскостопанският отдел на Монсанто значително превъзхожда химическия като оперативни приходи и несъответствието се увеличава. Но както отбелязва Глоувър, докато такива блокбъстър продукти отприщват фонтани от приходи, те също така създават и неудобна зависимост от търговските успехи на само един продукт. Ръководството на Монсанто е знаело, че последният патент, защитаващ Раундъп в САЩ – неговия най-голям пазар – ще бъде валиден само до 2000 г. и така ще се освободи място за евентуални конкуренти. Компанията спешно се нуждаела от стратегия, чрез която да преговаря за преодоляването на това препятствие и да удължи ползотворния живот на тази златна мина.
На биотехнологията започва да се гледа не само като на ценно допълнение към химическата технология на Монсанто, но и като на начин, по който да позволят разрастването й в селското стопанство и подсигуряване на златната мина. Това води до продажбата на бизнеса с пластмаси от Монсанто на Байер през 1996 г. и до продажбата на нейните фабрики за фенилаланин на Great Lakes Chemical Corporation (GLC) през 1999 г. Много от останалите химически отдели са прехвърлени към Solutia през 1997 г., както вече отбелязахме. Това помага на Монсанто

да разграничи себе си до някаква степен не само от пряката финансова отговорност за историческото ядро на бизнеса си, но и от противоречивото производство и замърсяването

През 2000 г. тогавашното Монсанто изплува от множество транзакции, включително и от временното сливане на компанията с Pharmacia, юридически различна корпорация от Монсанто, която съществувала от 1991 г. до 2000 г. Това се случва въпреки факта, че и двете компании Монсанто споделят не само едно и също име, но и един и същи централен офис близо до Сейнт Луис, Мисури, както и много от изпълнителните директори и други служители, без да споменаваме, че споделят и голяма част от задълженията от техните предишни дейности.
Когато Монсанто се превръща в компания за биотехнологии, нейните изпълнителни директори имат възможността да й създадат ново описание. Те започват да разработват генното инженерство като новаторска технология, която може да допринесе за изхранването на гладуващия свят. За изпълнителния директор на Монсанто, Роб Фрейли, който е шеф на изследователския екип за молекулярна биология, се говори че е увеличил потенциала на генномодифицираните култури в компанията като уникална възможност за Монсанто да доминира в една изцяло нова индустрия. По този начин може да се опита да пожъне монополни успехи, подобни на Майкрософт. Но, според Глоувър, „по-земната цел на изпълнителните директори относно генното инженерство е, че то предлага най-добрата перспектива за опазване на търговския живот на най-важния продукт на Монсанто, а именно Раундъп, поставен пред предизвикателствата, които Монсанто ще срещне, когато патентът за него изтече“.
Монсанто по-късно постига това чрез въвеждането в културите на гени, които са резистентни към глифосат (активната съставка в Раундъп). Това означава, че фермерите могат да пръскат Раундъп по своите култури като пестицид, дори по време на вегетационния период, без да увреждат растенията. Това позволява на Монсанто „значително да разшири своя пазар за Раундъп и, по-важното, да си помогне в преговорите за срока на своите патенти за глифосат, от които зависи голяма част от приходите на компанията“. Със своите генномодифицирани култури толерантни към глифосат Монсанто успява да запази своя дял от пазара на глифосат. Използва маркетингова стратегия, която свързва патентованите „Раундъп Реди“ семена с продължаващите продажби на Раундъп.
Въпреки че първите биотехнологични продукти на Монсанто не са генномодифицирани култури, а противоречиви генномодифицирани лекарства за крави, хормон за растеж за едрия рогат добитък, наречен rBGH или rBST, корпоративната стратегия на Монсанто я води до това за първи път да придобива компании за семена. През 90-те години Монсанто харчи 10 млрд. долара, за да изкупува компании за семена по целия свят – този натиск продължава и до днес. От Монсанто купуват например Holden’s Foundations Seeds, Seminis – най-голямата компания за семена в света, непроизвеждаща соя или царевица, холандската компания за семена De Ruiter Seeds, както и голямата компания за семена за памук Delta and Pine. Като резултат,

Монсанто в момента е най-голямата компания за семена в света, отговаряща за почти една четвърт от световния частен пазар на семена

Биотехнологичните семена и елементи на Монсанто (включително и лицензираните от други компании) отговарят за почти 90% от земята, отдадена за генномодифицирани семена през 2007 г. Днес повече от 80% от земята отдадена за ГМ култури притежава поне един генетичен елемент на толерантност към хербициди. Хербицидите са една трета от световния пазар за пестициди. Семената на Монсанто, резистентни към глифосат (Раундъп Реди) са на върха на биотехнологичната сцена от повече от десетилетие – създавайки почти монопол за Раундъп хербицида на компанията – който в момента е без патент. Раундъп е най-продаваният пестицид в света и е спомогнал за превръщането на Монсанто в петата в света агрохимическа компания.
Концентрираната корпоративна власт вдига цените за фермерите и потребителите. Цената на дребно за Раундъп се е повишила от само 32 долара за галон през декември 2006 г. до 45 долара за галон само година по-късно и до 75 долара за галон през юни 2008 г. – скок от 134% за по-малко от две години. Понеже генните технологии могат да бъдат патентовани, те

още повече усилват корпоративната сила

– до 2000 г. пет компании за пестициди, включително и Монсанто, контролират 70% от всички патенти за селскостопанска биотехнология. И тази концентрация също повишава цените. Според Кийт Мъд от американска организация за конкурентни пазари (ОКП) „Липсата на конкурентност и иновации на пазара смалява избора на фермерите и позволява на Монсанто да вдига цените“.
На среща през юли 2008 г. от Монсанто обявяват, че планират да вдигнат средните цени за някои от видовете генномодифицирана царевица на компанията с 35%. Фред Стоукс от ОКП описва последствията за фермерите: „Увеличаване на цената със 100 долара е огромно пресушаване на селските райони в Америка. Да кажем, че фермер от Айова, който обработва 1000 акра от скъпите видове царевица през следващата година. Крайната повишена цена е повече от 40 000 долара. И въпреки това няма научна основа, която да оправдае този скок в цените. Как може да позволяваме на компаниите да им се размине за това?“ Това, което се прави с царевицата, се прави и с други генномодифицирани култури. Средната цена на соята, най-продаваната генномодифицирана култура в САЩ, се е покачила с повече от 50% само за две години – от 2006 г. до 2008 г. – от 32.30 долара до 49.23 долара за един акър.

Патентоването възпрепятства обществените изследвания и не зачита правата на фермерите да запазват и разменят семена

Монсанто отделя годишен бюджет от 10 милиона долара, за да тормози, заплашва, съди и в някои случаи да докарва до фалит американски фермери, набедени за неправилно използване на патентованите семена.
Скорошните повишения в цените заемат място в контекста на глобалната хранителна криза, маркирана от рязка инфлация в цените на храните, което изостря крайните бедност и глад и нарастващото социално напрежение. Световната банка приписва 75% от вината за инфлацията на цената на храните на „биогоривата“, а Монсанто е в центъра на лобито за „биогорива“, и по-точно лобито за царевичен етанол.

Монсанто е обвинена в принос към и в облага от хранителната криза

докато едновременно с това я използва като рекламна платформа за промотиране на ГМ културите като решение на кризата.
През 2008 г. президентът на общото събрание на ООН осъди корпоративните спекулации:
„Основната цел на храната, която е да изхранва хората, е била подчинена на икономически цели на няколко мултинационални корпорации, които монополизират всички аспекти на производството на храна, от семената до дистрибуторските вериги, и те са били основните облагодетелствани от световната криза. Един поглед върху фигурите от 2007 г., когато започна хранителната криза, показва че корпорации като Монсанто и Каргил, които контролират пазара на зърнените култури, имат увеличение в приходите от съответно 45% и 60%.“

Източник

Защо перлите са фалшиви

Успехът на турските сериали “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” е според мярата на духовната криза у нас



Най-важно е да се отговори на сления въпрос: Каква е разликата между високото и низкото, между истинското и неговия умел фалшификат. Питането вече задава траекторията на търсеното - осъзната действителност – реалността днес се маскира и губи във „визуалната” безплътност на медийните привидности.
И високото и низкото, и оригиналът, и фалшификатът се замесват от една и съща човешка материя - от начина, по които човек реагира на битието. Оръжията са все едни и същи, но разликата става съвсем отчетлива, когато се разпознаят целите, на които служат тези две начала и това как именно въплъщават и изразяват енергията на човешката материя и идеи през себе си, през своята представителна тълкуваща и условна реалност.
Екранът окупира живота
Хората вече не живеят живота, те го гледат на екраните, не говорят помежду си, но слушат как биха могли да го правят; не пътуват, но познават и най-далечните кътчета на света, без да са излизат от своите холове. Нравствената ни нищета сякаш е еквивалентна на телевизионната нищета – скучно и еднообразно, въпреки пъстротата на многоцветието.
Твърде тежката за понасяне реалност е заместена с разбираемата Романтика на сериалите. Основният таргет безпорно са жените – девойки, домакини – среднообразовани и зрели матрони, но копнеещи за някакво автентично преживяване на чувство. Ориенталската романтика е достъпна за българката, близка й е. Чалгата отприщи стилистиката на гюбека - жената е обект на желание, тя се покорява с пари, власт и внимание. Едностранчивото представяне на отношенията в турските сериали между мъжете и жените просто не подхожда на епохата след феминистките революции и еманципацията на правото на жените да имат свой особен светоглед. В тези филми все още битува мъжкият императив над жената и затова тя е представяна преди всичко иконично, т.е. през функциите си на любима, майка, довереница, но не и като личност с отговорността и свободата на духовното пълноправие. Въпреки, че самите сериали настояват жената, която представят да е модерна и еманципирана, но зад този афиш все още проличава двуякостта на статута й в турския социум. А и преднамерената Романтиката в сериалите е отчетливо фалшива, защото лъже за истината на човешкото взаимодействие. Лъже за любовта, за която днес трябва да се воюва с емоционална интелигентност, а не с първичността на дай, за да ти бъде дадено – както често тук се оказва. В нашия свят най-трудното нещо е искреността, а на нас ни липсват най-вече модели на откровеност и непосредственост. Когато изкуството лустросва драмата на съперничествата и борбите между половете, включително в този аспект на близостта и привличането, наболялостта на проблемите се изостря. В турските сериали рядко се представят интимни сцени, те често са свенливо загатнати, няма я обичайната голота от латиноамериканските сапунки. Рядко се говори за секс. Това допада на „свенливата” полуразкрепостена българка, особено на средните поколения, но от друга страна е симптоматично и за все още незрялото ни отношение към естеството на тази „нова” за региона ни свобода, в която сексът е инструмент за рекламни стратегии и комерсиална продукция.



Сериалите, и особено турските, ни освобождават от необходимостта да търсим приятели, да създаваме преки човешки отношения, да копнеем за дом-крепост. Толкова сме самотни, че превръщаме телевизора в център на битието си. Вкички бързат да се приберат, за да гледат. Турските сериали ни възвръщат копнежа по семейството. Но Семейството се разпаднало като духовна мяра, макар и да е жива функцинална икономическа клетка в структурата на обществото. Днес то се сътои от следния основен състав: Телевизор – баща, майка, деца и , понеже не може да се купи/наеме по-голямо жилище, баби и дядовци. Често когато TV екранът е само един се стига до тежки кавги, но не и в 20 часа, когато всички се събират за поредния епизод. Семейството сега се случва около центъра на мъдростта на телевизата, пред чиито авторитет се мълчи без други аргументи. Мълчи се, за да се чуе чуждото, но самите хора не общуват, нито разговарят помежду си, а втренчено се взират в хладните екрани, без да преживеят действителността на собствения си живот, без да обговорят проблемите и нуждите си, а подменят своята действителност с измамната реалност на телевизионното. Технологията е все по-развита, но комуникативните ни способности изглеждат закърнели.


Проблемът лежи тъкмо в пълната неспособност за изработване на свой свят и мироглед, който да не е манипулиран от медиите и който да отговаря на настоящата екзистенциална ситуация. Бабите и дядовците, които толкова са се увлекли по турските сериали, всъщност сами са изгубили своята роля в житейската пиеса на внуците си, сами са пропуснали първенството. Те вече не разказват приказки, не превръщат собствения си живот в пример, защото не носят актуална мъдрост, но очакват почитание, което не заслужават, поради своята духовна ленност и нравствена пасивност. Защото кой друг, ако не те самите са виновни, че знанието им не намира комуникативни пътища към сърцата и умовете на младите. Борбата и различията между поколенията винаги е била и ще е лайтмотив на човешката индивидуация, но заслуженият респект е най-вече урок по достойнство. Сега тъкмо това ни е най-нужно - как да бъдем хора със самоуважение, личности с дойнство, а не просто консуматори без цел и смисъл пред себе си – сами зрители на собственото си съществувание.


Присъстващите на екрана пет-шест теленовели не са от един и същи калибър или стилов ранг и е добре да не се мерят с един и същи аршин. Ако „1001 нощ” е наистина търсено и унесено красив, то бурлесковия елемент при „Брак с чужденец”, предполага сатирична преувеличеност, а и дистанция, която не акцентира на прекрасното. Докато „Листопад” разчита на силата на семейната драма и конфликта между положетелен песонаж - Неджля и надъхан протагонист „злодейката” Фикрет, обичайно облечена в зелено, откъдето очевидно прозира усещането за изконната двойка добро-зло, девойче-магьосница. Но страстното заслепение не ни помага да прозрем многоликостта на собствените си съседи и нивата в тяхната култура, високото и средното измерение, спецификата на мирогледа им, колкото и да е близка за нас. Жалко е да споделяме само трохите на духа им за сметка на безпроблемно достъпното и бързо пазарноусвоимо.Тогава учудващо ли е, че се пътува до Истанбул, не за да се види и преживее тази многовековна Столица на духа, Град на три цивилизации, а за да се види фасадата на къщата на Шехерезада?! Учудващо ли е, че тези герои от сериали – еднодневки, дъвка за очите, семки за попълване на времето, се превръщат в образци на поведение и много млади, уж образовани, майки и бащи решават да кръстят отрочетата си с техните имена, без да се съобразят, че само след пет години няма да могат да обяснят на децата си защо носят тези имена и че баба им не се е казвала Ламия?!

Теленовелите, нескончаемия им поток, един след друг, и така до безкрай - в чисто фройдистки смисъл сублимират – преобразуват, тъмните енергии на Балканските ни страсти, като подменят действието с бездействие, живеенето с гледане. Неизчерпаемия итерес се корени и в скритото ни желание все да бъдем напътствани и ръководени, без сами да имеме отговорност за посоката и пътя. Оголват и настоящата ни неспособност да носим свободата си, да бъдем духовно пълнолетни в смисъла на Кант – т.е. сами да изработваме нравствената си мяра и житейски модел. Странно ли е, че мъже и жени, че деца и младежи, че невръстни фолк фурии и млади родители се поддават безкритично на опиянението на ориенталското, по-скоро на изкривения му образ?! Бизнесмени стават по първи петли, в пет, не за да отидат на фитнес, а за да гледат повторението – разпознавайки себе си във властния богаташ, само за да укрепят уязвеното си мачисткото самолюбие. Статистиката е болезнено откровена. Баби и дядовци, захвърлени в покрайнините на социума се умиляват и ронят сълзи пред синия екрана, заради уважението и почитанието на децата към най-стария представител на рода в телевизиония разказ, но така и не желаят да направят нещо, за да бъдат разбрани и уважавани и те самите.

Реалността е такава каквато е - не можеш да промениш света, но можеш да промениш себе си, може поне да се проникне в причините на този захлас, на това опиянение, колкото и да са горчиви изводите от разбирането. Опитът да се обясни възхитителността на локума обаче е невъзможна, ако се приравни с точещите се безкрай сладникави визуални локуми на теленовелите. Жанрът е не просто комерсиален, а базсисен за поп-ситуацията на сегашността, за нравствеността на консумерческото безгрижие и потребителския рай. Времето тук е едновременно вълшебно и епическо. Времето се представя като вечност, събитията са забавени от епическа ретардация, която нагнетява настроението, поддържа интереса и подготвя логическата кулминация, съвпадаща със справедливото възмездие и сватбата на финала. Също както приказките от 1001 нощ тук терапевтичният, възпитателният, насладният, сублимиращият и образователен момент са контаминирани от сладостта. Но ако в класическия арабски епос това е зашеметяващият разгул на словото, то тук тази роля се поема от визуалната пищност. Пиршеството от ориенталска екзотика, така силно въздействаща на Западния свят още по времето на Моцарт, ХVIII в. с прословутият му „Турски марш”, за нас е същностноприсъща, част от делника ни, но и примамливо носталгична. Зашеметяващите гледки от Босфора, Златния рог, пейзажите на един от вечните градове Истанбул, красивите, невини, сластнооки жени и мъжете със сияйно сини очи са нежната примамка, част от клопката на маркетинга.



Опаковката е великолепна, но сладкишът в нея накърта, просто е минал срока на годност. По-интересна е не спецификата на направата, нейната комерческа угодност, техническа разточителност и съдържателна шаблонност, които тъй или инак, са прозрими и с просто око, а причините, заради които българинът е така заслепен, захласнат и трогнат до сълзи от този възможно-невъзможен „приказен” свят?! Той е изнемощял и обезнадежден от собствената му вечна криза, че вече не успява да различи фалшиво от истинско. Фалшиви перли, но все пак перли. Опошляването на вкуса е опасно, защото се превръща в меродавен критерий за стойностите. Защото така се създава манипулиран изотвътре човек, които не може да се опълчва на безумията на системата, тъй като не е способен да ги види и разпознае. Понеже илюзорността на това фалшиво щастие го кара да бъде само безропотен консуматор, роб на неудовлетворените си страсти, но не и творец – творец на собствената си съдба.

Синтезирано гледаемостта е обяснима с няколко очевидности – историческа, етническа и културна близост. Носталгията в колективно несъзнаваното по „сигурното” съществуване в ограничената, но и перфектно организирана среда на голямата фамилия, която е в основата на успеха на всички сериали. Патриархалната безметежност изглежда още по-примамлива, заради ясните правила на живота в нея и лесните нравствени позиции и решения за добро и зло. Но привидно ценения от българина висок нравствен максимализъм, скрива факта, че всъщност той боледува от най-острите форми на духовна корупция и морален релативизъм, т.е. липсва ценностна система. Ясно е, че генотипно бългъринът е страстен сеирджия и безпощаден съдник на чуждите провинения, но пък е надарен с гениално чувство за безнаказаност на своя собствен произвол. Да той е толерантен, но е такъв не от благородство, а от страх. Търпелив е, но от мързел, защото е щедро метежен и хлевоуст самохвалко, герой на всички сражения, единствено на масата и в кръчмата. Той е поблазен от сигурното възмездие, което неминуемо въздава справедливостта и възръща космическия ред – детайл присъстващ във всички сериали, но този възвърнат ред на битието е двусмислен, защото е твърде далеч от собствения му духовен обем.
Сериалите компенсират либидната и социална незадоволеност в обществото за справедливост, възмездие и нравствена мяра, която разобличава хибридния либерален морал. Капиталистическата несигурност фрустрира българина и обостря отрицателните му черти. Сериалите, колкото и да са сладникави, му помагат да си припомни за човешкото, но и то за жалост е осъзнато в мярата на инфантилното, а не на зряло отговорното.



Затова масовата култура става все по-безпардонна – чалгата, ширпотребата, фалшивия блясък, превзема не само кабелните, но и националните ефири. А нейния облик на Рая е не любов и дълбоко общуване, а суетно преклонение пред божествата на блясъка: Автомобила, Мобилния, Басейна, Яхтата, Силикона. Съществува се само, за да ти завидят, за да се тържествува безпаметно на масата сред скъпи храни, горчиво-сладък дъх на пури и сто годишно уиски, покрай купени приятели и евтини красавици. Този Рай е толкова празен и безсмислен, колкото и усилията той да бъде завоюван. Едем - фалшив, но и напълно реален, защото измества истинските форми на достойно съществувание.
Страхът от фалшивото изкуство на перлите идва от опасението, че ще забравим как да живеем действително, че няма да можем да разпознаем истинските ценности – приятелството, любовта, споделеността, взаимопомощта и разбирането на другия. А заслепени ще сънуваме фалшиви перли. Пошлото трябва да бъде разобличавано и осъзнато, за да не бъде единствения спътник на съществуването.

Очаквайте продължение - нов епизод на сериала за сериалите...

Изкуството на фалшивите перли

Защо турските сериали “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” имат толкова продължителен успех в България


Кой е българинът днес и защо така страстно, втрещено и хипнотизирано се оглежа в електронното огледало на турските сериали и какво открива там?!
Днес съществуването изглежда се превръща все повече от действие в гледане. ТV екранът е средище на живеенето. Телевизионното събитие се заявява като културен феномен и би било недоглеждане този факт да бъде високомерно пренепрегван. Вече два телевизионни сезона, или малко повече от година и половина, българската телевизионна среда е сюрпризирана от неизменно високите рейтинги на турските теленовели. Ефирът е напълно завладян. Турските сериали са безспорен медиен феномен. На какво се дължи този успех и защо той е емблематичен за времето, обществото и духовния ни статус?! Отговорите само на пръв поглед имат своята лесна очевидност, всъщност в дълбочина разкриват доста сложни нравствени, ментални, естетически, но най-вече социални и дори политически турбуленции.
Опиянението пред шекера и сълзите над Босфора надвива над почесването и неприличните иширети по време на футбулните страсти – факт. Само за няколко седмици новият сериал "Листопад" чупи рекордите, надвива дори над скъпоформатните шоу-реалита. Парадоксално, но още при първите излъчвания има повече зрители, отколкото предаван директно футболен мач между Манчестър и Бешикташ, с превъзходство от почти 40% интерес. След Нова година статистиките са още по-изненадващи. Сериалите (най-вече „Перла” и „Листопад”) превъзхождат по гледаемост празничните издания на Националната телевизия и специалните новогодишни програми.



Това вече си е повече от поп-културен феномен независимо как ще го дефинираме като чисто културен, медиен или симптоматично социален. От какво има нужда бългъринът в поредната вечност на ведесъща Криза, която непрестанно тегне над него, и в която кипим от 20 години?! Очевидно от най-древното оръжие, разпознато от властта - „Panem et circenses!”(„Хляб и зрелища”), управленски принцип изнамерен за обуздаване на обществените страсти от далновидния римски император Траян. Фразата-обобщение обаче е блестящо дело не на някой друг, а на гениалния латински сатирик Ювенал, за да разобличи подмолността на политиката на този безспорно мъдър владетел. Но поне като няма хляб трябва да има подходящи зрелища и те са според нивото и разбирането на народа, според характера и темперамента му. Оказва се, турските сериали са съшити по точната мяра на българина и му прилягат като ръкъвичката на Пепеляшка.



Въпреки това турските теленовели, за разлика от неуспешните опити на собствените ни телевизионери – режисьори, сценаристи и дори актьори, са изработени със завиден професионализъм и стремеж към модерен визуален език. „1001 нощ” – първопроходецът, всъщност съблазнява окото и задържа интереса с перфектната работа на художниците, сценографите и оператоторите. И тук както и в „Перла” сценографията е светла, колористично фасцинираща, луксозна, изпълнена с атмосферата на живия голям град. Долавя се едновременно пулсиращата модерна динамика на мегаполиса Истанбул от днешния ден, но и вечната „жива” история, съхранена в архитектурата и пейзажа му. Скъпи снимки на открито, пищни градски екстериори, прескъпи нощни кадри. Разнообразни облекла, отчетливо съобразени с характера, социалния статус и образователна характеристика на персонажите подпомагат сугестивната енергия на тези нетипично дълги серии от 90 минути, които по-скоро се доближават до минисериала и киноформата, отколкото до типичната сапунена опера.
Техническата умеятност, овладяността на занаята превръщат кинондустрията в Турция в особено печеливш отрасъл през последното десетилетие, в който просто криза не съществува. Холивуд, Боливуд, Бразилвуд, а сега и Босфорвуд си разпределят парчета от тортата на зрителските копнежи. След триумфа в Близкия изток и възторга на арабските страни, сериалите превземат Балканите и централноазиатските републики, проправят си път в Китай и Индия. Вече са подписани контракти за излъчвания в някои страни от Европа, и дори в самата родина на сапунките Аржентина. Данните от 2009 г. сочат, че 19 турски сериала са били продадени в 25 държави и са осигурили приходи от около три милиона долара за своите производители. Цената за епизод се колебае от 2 хиляди до 10 хиляди долара в зависимост от рейтинга. Производството на турски сериали е сравнително евтино на фона на двете Америки. Всеки епизод, обичайно траещ 60-90 минути, е заснет само за шест дни с не рядко по 18-часови снимки, докато американските сериали налагат стандарт на епизодите от 45-50 минути, които се създават за 15 дни. Без да разрушават жанровите стереотипи турските теленовели ги трансформират като търсят умерен подход; не са авангардни, но показват как може да се намери свой път по добре разработения коловоз.



Турските сценаристите от своя страна създават функционални диалози, в които липсва обичайното празнодумство и бездействие, въпреки че по жанров стандарт както винаги едно събитие се обговаря от главните и второстепенни персонажи; така то се тълкува, изяснява и уплътнява като преживяване, но дори тогава диалогът е преди всичко драматургично целеустремен. Темите представят човешките отношения в истината за тяхната комплицираност, въпреки обичайната иконообразност на основния женския персонаж в центъра. Главната героиня - винаги поразителна, скромна и онеправдана хубавица, по презумпция е особено нравствено извисена, способна на удивителна честност, лично достойнство и почтеност, с които да защитити и въплъти самите изконни ценности.
Успехът изглежда гарантиран от високия кинематографичен професионализъм, от умението да се говори на достъпен език за винаги съществените за всеки един човек проблеми – доверието, възпитанието на децата, здравословния начин на живот, взаимоотношенията в семейството, почитта към родителите, приятелството, страстта и интригите и разбира се, най-важното - Любовта. Не на последно място актьорите се отличават с превъзходна физическа привлекателност и не по-малко впечатляващ кинорефлекс - все качества, с които успяват да изградят запомнящи се въздействащи образи. Изпълнителите отстояват характерите на персонажите си с автентични превъплъщения, търсещи психологическа достоверност.



Кое е онова, което се натрапва на погледа?!
Българинът е зашеметен от видимия просперитет на едно общество, което доскоро е възприемал като не чак до там развито. Интересът му се стимулира от желанието за съизмерване на ръста. Собствената ни психологическа недоразвитост и комплексираност разпознава нещо от себе си в реалността на живота край Босфора. Страхът от модернизацията, трудността да се конструира адекватно на всеобщите тенденции съвремие - технологическо, компютърно, капиталистическо. От друга страна, освен носталгия по уюта на патриалхалното, турските сериали отприщват и едно копнение по романтиката. ЛЮБОВТА, която всъщност е къде по-добре, къде по-зле прикритата основа и на тези теленовели, безспорно се превръща в компенсация на човешките взаимоотношения в българската епоха на нов див капитализъм, на първоначално натрупване на капитала и понасянето на тежестта му, когато пъвия милион се нуждае от амнистия. И в турските сериали парите и властта поразяват героите, но има кой да даде отпор на тяхната вездесъщост – любовта, при това истинската изстрадана любов - Шехерезада-Онур, Инджи-Мехмет. Любов, която сериалите правят все още възможна в нашия свят, където всеки ти е враг, а любимия най-успешната сделка или кариерна стъпка. Отприщената романтика и носталгията по най-съществените ценности на междучовешките отношения, така простичко, непосредствено и дори красиво онагледени в някои от сериалите имат своята чисто нравствена стойност като образци. А очевидно хората все още имат нужда от примери, от морален наглед.
Сериалът днес изпълнява една особена функция, която е възпрепятствана от постмодерния начин на живот – въръзката между поколенията. Старите, които по-рано предават жизнения си опит чрез приказките край огнището, днес се явяват и присъстват в живота на по-младите поколения чрез екрана – новото огнище на дома, което събира семейството и предава най-важния битиен опит.



Тук като че ли се корени и внушителното одобрение, което имат тези сериали сред третата възраст. Реабилитирането на значимостта на най-възрасните, чиято дума се оказва чувана и въздействаща. От друга страна съдбата на героите в турския сериал преминава през много сълзи и изпитания, но те съхраняват своята жизнеустоичивост и жизнелюбие. Това допада на българина, който обича не само жените Пепеляшки, но и търпеливите отстояващи своето право.Така се възстановява ореола на личното достойнство и честността, подчертаването на свещенността на родителския дълг и извисяването на жената в любовта и майчинската саможертва, които отключват чисто задоволство не само в типично женската аудитория и тази от третата възраст.
И ако тази популярност е предполагана от тв-продуцентите у нас, то никой не е и сънувал чак такъв мащаб. Също както и с фолка вкусът към турските сериали пъвоначално се прокрадва плахо, после по-смело и най-сетне до една ясно изведена директност на одобрението и харесването. И ако чалгата така ни е завладяла, че започваме да внимаваме какво говорим и пишем, дори какво мислим за нея, малцината, които още й се съпротивляваме, защото срещаме груб, не рядко почти юмручен отпор на инакомислието си, то по същия повсеместен и безпардонен начин ориенталските теленовели биват защитавани.
В безкомпромисната борба за рейтинги българските телевизии наместо да търсят различен и специфичен облик, чрез който да дърпат към себе си публика с разностранни интереси, на практика формират един единствен стереотип и вкус. Всички вкупом се юрват да закупуват турски сапунки, но дори не само това. Те вече се програмират в най-гледаните часови пояси и проблемът не е в самите сериали, а в орязването на възможността за избор – където и да превключиш отвсякъде се лее шербет. Демократичността е именно охраняването на малцинствата, дори на малцинствата на вкуса и опазването на различието и правото на избор – алтернативността.



Българският ефир сега е безалтернативно ориентализиран и тъкмо тази еднотипност е заплашителна. Когато по една програма има танцово шоу по другата също, когато има кулинарно и по другата е така, когато пък се пуска реалити отговорът отново е с риалити. Без фантазия, без въображение и иновативност – сиво, безцветно, униформено. Турски сериали срещу турски такива. Дали това не е белег на пределна липса на идеи?! Например в уикендите се точат паралелно огромни сутрешно-следобедни магазинни формати, или фешън лайфстайл бърборилници, а в делник от 20 ч. турски сериали, към 22 сеирджийски сурогати на Лено или Летерман в стила на възрожденската изгубена Станка - „по нашенски”. Както и да е – тревога буди именно скованата вътрешната шаблонност и на диалозите между вечно враждуващи Нане и Вуте.
Действителното различие на турските от латиноамериканските сериали е не толкова на синтетично равнище, колкото на чисто ментално ниво. Разликата в рецепцията им обаче оголва един смущаващ за българския зрител, човек и общество, факт – неспособността ни да произвеждаме собствени, уникални житейски модели, през които да осъществяваме себе си. Миметичността, непрестанното привнасяне отвън, лутането в посоките, липсата на личен ракурс и алтернатива, издават духовната безпътица и неавтенчиност на съвремения българин. Неспособността му да изгради своя ярка идентичност и индивидуалност. Изкуството, независимо дали във високите си пластове, или в популярните си форми, винаги играе ролята на духовен буфер. Средство за асимилиране и развиване на влиянията, пространство за изработване на индивидуализиращи модели. Възрожденският идеал, защитен от литературата и културата и до сега не е напълно преодолян, но също така както преди сто години е в криза. Модерността на българина от ХХI-ти век е също толкова проблематична както е била и за българина от началото на ХХ-ти век. Нужно ли е непрестанно да се припомня горчивата констатация на Вазов от елегията: "Линее наш`то поколение" като истина за българското:

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?

Сега ние сме принудени отново да изработим оригинален духовен модел за себе си, но залогът е много по-висок. В постмодерната ситуация на „глобалното село”, където малките народи могат да противопоставят на безалтернативната икономическа доминация на Големите, единство достоинството на духовната си неповторимост. Българинът обаче твърде лесно се отказва и се увлича в чуждото и в „криворазбиранията на цивиливизоваността”.

Турските сериали и техния успех за пореден път потвърждават ниската ни резистентност към почудите отвън и нищетата на собственото ни производство на жизнен ресурс.

Следва...

Петър ПЛАМЕНОВ